Вятърната енергия може да осигури структурна стабилност за България
Миглена Стоилова, Председател на БГВЕА, с експертно интервю за Renewable Energy in Southeast Europe 2026
България разполага със силен вятърен ресурс, инвеститорски интерес и реални предпоставки за ускорено развитие на сектора. Това подчерта председателят на БГВЕА Миглена Стоилова в интервю за изданието “Renewable Energy in Southeast Europe” на SeeNext и Renewables Now.
Докато слънчевата енергия и съхранението растат бързо, вятърът осигурява различен и допълващ производствен профил — по-силно производство през зимата и в нощните часове, когато соларното производство е ниско или липсва. Това го прави ключов фактор за по-добра технологична диверсификация, по-ниски системни разходи и по-стабилна работа на електроенергийната система.
Данните показват и колко небалансирана е картината в България в сравнение с Европа и региона. На ниво ЕС съотношението между инсталираните соларни и вятърни мощности е приблизително 1.4:1, в региона (Турция, Гърция и Румъния) то е между 1.5:1 и 1.8:1. В България обаче това съотношение на практика е едва 8:1, което ясно показва колко ограничено е участието на вятърната енергия в настоящия микс.
В интервюто се посочва още, че членовете на БГВЕА в момента развиват проекти с обща инсталирана мощност около 4 GW, като поне 3 GW от тях биха могли да бъдат въведени в експлоатация до 2030 г. при наличие на ясни правила, предвидима инвестиционна рамка и навременно развитие на мрежата. На този фон вятърната енергия се очертава като важна част от следващата фаза на енергийния преход в България.
Превод на цялото интервюто на български език:
Вятърната енергия може да осигури структурна стабилност за България
Интервю с Миглена Стоилова, Председател на БГВЕА
Българската ветроенергийна асоциация (БГВЕА) представлява сектора на вятърната енергия в България, като обединява повечето компании по цялата верига на стойността и представлява значителен дял от инсталираните вятърни мощности в страната. БГВЕА работи за устойчивото развитие на вятърната енергия, като се стреми да подобрява законодателната, регулаторната и политическата рамка, насърчава изследванията и обмена на знания в подкрепа на енергийния преход на България.
Миглена Стоилова е водещ експерт в областта на възобновяемата енергия в България и признат авторитет в сектора. Като председател на БГВЕА и член на Управителния съвет на Националната енергийна камара тя активно участва във формирането на посоката на устойчивото енергийно развитие в страната. През последните 17 години тя ръководи дейността на големи международни компании (Enel и Public Power Corporation), подкрепяйки либерализацията на пазара и декарбонизацията на електроенергийния сектор.
България разполага със силни вятърни ресурси, но сравнително малко инсталирани мощности спрямо някои от регионалните си съседи. Какво движи развитието досега и кои са основните пречки, водещи до застой?
Вятърните проекти по своята същност са по-сложни и се развиват по-бавно от някои други технологии. Те изискват обширни предварителни проучвания, екологични оценки, процедури по устройствено планиране, присъединяване към мрежата и множество разрешителни. Това означава по-дълги срокове за развитие, по-висока регулаторна тежест, както и по-голямо участие на различни заинтересовани страни в процеса. На ниво ЕС това вече е признато. Преработената Директива за възобновяемата енергия (RED III) въвежда по-кратки и опростени разрешителни процедури и поставя специален акцент върху ускорените процедури, включително за repowering, именно защото разрешителните за вятърни проекти традиционно са продължителни.
В България обаче транспонирането и практическото прилагане на тези европейски разпоредби често се забавя или остава частично. В резултат инвеститорите не усещат това ускорение, което европейското законодателство цели да осигури, което създава несигурност и забавя проектите. Проблемът се вижда и на европейско ниво — през юли 2025 г. Европейската комисия изпрати на България официално уведомително писмо, с което започна процедура за нарушение № 2025/0198 по чл. 258 от ДФЕС заради това, че страната не е уведомила за пълното транспониране на Директива (ЕС) 2023/2413 относно насърчаването на енергията от възобновяеми източници в изискуемия срок. Подобно развитие е сигнал за липса на регулаторна предвидимост.
На национално ниво една от най-съществените пречки е липсата на реални пазарни механизми. Дългосрочните договори за покупка на електроенергия (PPA) между производители и корпоративни потребители са реалният механизъм, който може да осигури стабилност за бизнеса и инвеститорите и да отключи нови проекти. Съществуващите законови ограничения — най-вече чл. 100, ал. 4 от Закона за енергетиката — на практика ограничават работещите вятърни паркове да предлагат свободно дългосрочни продукти под формата на РРА. Това възпира развитието на пазарните инструменти, които индустрията активно търси.
Освен това договорите за разлика (Contracts for Difference), които могат да улеснят навлизането на повече вятърна енергия, до голяма степен се пренебрегват от политиците. Това лишава българската икономика от чист и конкурентоспособен енергиен източник, който би засилил и енергийната независимост на страната.
Втори основен проблем е изкривяването на ценовите сигнали. Докато много пазари в ЕС възстановяват здравословния баланс между дългосрочните договори и краткосрочната търговия „ден напред“, България продължава силно да разчита на краткосрочните пазари. Административно определяните цени и компенсационните схеми за небитовите потребители намаляват стимулите за клиентите да търсят дългосрочна стабилност, тъй като краткосрочните пазари по дефиниция са волатилни. В допълнение, таванът върху приходите на производителите създава допълнителна несигурност – когато цените са високи, приходите се изземват, но няма симетричен механизъм за компенсация, когато цените паднат под тавана. Това прави невъзможно структурирането на каквито и да било дългосрочни оферти към потребителите. В същото време доходът се отнема от производителя по начин, който противоречи на легитимния пазарен принцип.
Накратко, ниското развитие на вятърната енергия в България през последните повече от 10 години не се дължи на липса на природни ресурси или инвеститорски интерес. Страната разполага със силен вятърен потенциал, подходящи терени и значителен инвеститорски интерес. Забавянето е свързано основно с бавно и непълно регулаторно привеждане в съответствие, продължителни разрешителни процедури, ограничена пазарна предвидимост и изкривени ценови стимули. Ако тези структурни проблеми бъдат адресирани, секторът има капацитета да се ускори и да допринесе съществено за ценовата стабилност, енергийната сигурност и икономическата конкурентоспособност на българските потребители.
Постижими ли са целите за вятърна енергия, заложени в Интегрирания план в областта на енергетиката и климата (ИНПЕК)?
Съгласно ИНПЕК България трябва приблизително да утрои вятърните си мощности през следващите четири години, за да се движи по траекторията към целите. Планът предвижда вятърният капацитет да достигне близо 2 GW до 2030 г., а в по-дългосрочен план — около 5.5 GW наземни и 3.3 GW офшорни мощности до 2050 г. От гледна точка на индустрията инвеститорският интерес е налице – членовете на БГВЕА в момента развиват проекти с общ капацитет около 4 GW, като част от тях вече са в напреднал стадий. Това показва, че при ясни правила и предвидима инвестиционна рамка разгръщането на вятърни мощности може да се случи бързо и устойчиво. Затова не разглеждам целите в ИНПЕК като високи, а по-скоро като умерени.
Смятаме, че целите за вятърна енергия в Плана следва да бъдат повишени при предстоящата му актуализация. Настоящата цел на България за дял на възобновяемата енергия през 2030 г. е 34.96% от брутното крайно енергийно потребление, докато ЕС вече повиши общата си цел до поне 42.5% (с индикативна амбиция от 45%). В този контекст технологично-специфичните показатели за мощности в Плана следва да се разглеждат като ориентировъчни, а не фиксирани, и България има сериозни основания да разчита в по-голяма степен на вятърната енергия, използвайки ресурса си, разработването на проекти в напреднал етап на развитие и нуждата на електроенергийната система от по-балансиран производствен микс. По-висока амбиция по отношение на вятърната енергия е напълно реалистична — при условие че България осигури стабилна и предвидима регулаторна рамка, подходяща инвестиционна среда и дългосрочна стратегия за навременното присъединяване на новия капацитет към мрежата.
Какво показват настоящите одобрения за присъединяване към мрежата и каква част от проектите могат да бъде въведена в експлоатация преди 2030 г.? Необходими ли са конкретни реформи за развитие на сектора?
Както вече споменах, членовете на БГВЕА в момента развиват проекти с общ капацитет над 4 GW. Може да се очаква, че поне 3 GW от тях биха могли да бъдат въведени в експлоатация до 2030 г.
За да се осигури капацитет за присъединяване, ЕСО следва да се ангажира рано в проекта с обвързваща позиция. Това би позволило, от една страна, операторът своевременно да разполага с информация за планираните инвестиции и съответно да планира развитието на мрежата, а от друга — да осигури на инвеститорите необходимата сигурност по отношение на реализацията на проектите.
Очакваме 10-годишният план за развитие на ЕСО 2026–2035 да включи инвестиции в преносната мрежа в Северна и Североизточна България, където са съсредоточени повечето вятърни проекти. За да се разгърне вятърният сектор, развитието на мрежата трябва да върви ръка за ръка с ресурсния потенциал — мрежовият капацитет трябва да бъде укрепен именно в регионите с най-силни ветрови условия. В този контекст положителен сигнал е одобрението от Европейската комисия в края на януари на безвъзмездно финансиране в размер на близо 104 млн. евро за съвместния проект България–Румъния CARMEN, насочен към модернизация и увеличаване на преносния капацитет в Североизточна България — ключовия вятърен регион на страната — както и към подобряване на трансграничната свързаност по оста Север–Юг, включително автоматизация на пет подстанции и значителни инвестиции в телекомуникационна и оптична инфраструктура, които пряко подпомагат по-голямата интеграция на възобновяеми източници.
Слънчевата енергия е основният двигател на ръста на възобновяемите мощности в България. Има ли риск системата да стане небалансирана без диверсификация и съхранение?
Да, има риск от небаланс, ако растежът на възобновяемите мощности продължи да бъде концентриран основно в соларната енергия, без паралелна диверсификация на възобновяемите технологии и без достатъчна системна гъвкавост.
Данните за България ясно показват липсата на такъв дисбаланс. Според данни на ЕСО между края на 2024 г. и края на 2025 г. соларният капацитет нараства от 4,568 MW до 5,984 MW — ръст от около 31%. Батерийният капацитет се увеличава от 86 MW до 1,181 MW, което представлява над 1,280% ръст. За сравнение, вятърният капацитет нараства минимално — от 711 MW до 716 MW, или приблизително 0.7%. Това показва структурен дисбаланс – системата се развива бързо по отношение на соларната енергия и съхранението, докато вятърната енергия практически остава в застой.
От системна гледна точка това има значение. Вятърът и слънцето имат допълващи се производствени профили. В България и в Югоизточна Европа вятърното производство обикновено е по-силно през зимата и през нощните часове, когато соларното производство е ниско или липсва. Без достатъчен вятърен капацитет по-високото проникване на слънчева енергия увеличава риска от ценова канибализация и волатилност, ограничаване на производството и зависимост от невъзобновяемо производство на електроенергия.
Европейският контекст подчертава това още по-ясно. На ниво ЕС инсталираният соларен капацитет е около 330 GW, докато вятърният е приблизително 230 GW. Това означава съотношение слънце–вятър от около 1.4:1, а не 8:1 или 9:1, както е на практика в България днес. В съседни държави картината също е по-балансирана. Турция разполага с около 20 GW слънчеви и над 13 GW вятърни мощности (съотношение около 1.5:1). Гърция е приблизително на 9.6 GW слънчеви и 5.3 GW вятърни мощности (около 1.8:1). Румъния има около 5 GW слънчеви и над 3 GW вятърни мощности (около 1.6:1). Средно за региона соларният капацитет е само около 1.5–1.7 пъти по-голям от вятърния — много по-балансирано, отколкото в България. Важно е също да се отбележи, че поради значително по-високия капацитетен фактор на вятъра съотношението в енергийна продуктивност на инсталираните MW е в полза на вятъра.
Съхранението безспорно е част от решението, но не може да замести технологичната диверсификация. Батериите осигуряват краткосрочна гъвкавост; вятърът осигурява структурна, сезонна и денонощна допълняемост. Ако България продължи да добавя основно соларни мощности без съществено разширяване на вятърната енергия, системата рискува да стане все по-зависима от съхранение и балансиране, при по-високи общи системни разходи. Следователно диверсификацията не е въпрос на технологично предпочитание, а на системна стабилност, икономическа ефективност и дългосрочна конкурентоспособност. Добре балансираният производствен микс е и важен фактор за по-ниска обща цена на електроенергията за потребителите.
Разгръщането на вятърната енергия понякога се представя в конфликт със земеделието. Как гледате на дебата за използването на земята?
Наративът „вятър срещу земеделие“ често се основава на дезинформация, когато става въпрос за използването на земята. На практика вятърната енергия и земеделието са силно съвместими, поради което в цяла Европа — включително в България — вятърните турбини често се разполагат върху земеделска земя. На ниво ЕС няма правила, които да третират вятърната енергия като несъвместима със земеделските земи, както и българският Закон за опазване на земеделските земи не въвежда специални забрани за вятърни проекти, именно защото няма конфликт и защото заетата площ е много малка.
Важно е да се прави разграничение между площта на вятърния парк и земята, която действително се извежда от земеделска употреба. Данни на Европейската комисия показват, че приблизително 97–98% от площта в рамките на един типичен вятърен парк може да продължи да се използва за за земеделие. Съвременна турбина с мощност 5–8 MW изисква около 1–2 декара за фундамента и оперативната площадка, докато земята между турбините остава достъпна за обработване или паша. В България общият отпечатък на съществуващите вятърни паркове, включително свързаната инфраструктура, се оценява на приблизително 0.004% от земеделската земя — практически пренебрежимо на национално ниво.
Също така, проектите подлежат на процедури по ОВОС и на изисквания за опазване на почвите. Съгласно Наредба № 26 хумусният слой трябва да бъде отделен, съхранен и възстановен след строителството, така че качеството на земята да бъде запазено. Не трябва да се забравя, че от гледна точка на земеползването земеделските територии вече са антропогенно променени ландшафти, формирани и поддържани в резултат на дългогодишна човешка намеса. Именно затова в редица европейски държави те се използват и за развитие на вятърна енергия като форма на съвместимо земеползване, без да се създава допълнителен натиск върху природни местообитания с висока екологична стойност. По този начин се постига по-балансиран подход, при който развитието на енергийна инфраструктура се насочва към вече използвани от човека територии, а не към по-чувствителни природни пространства. Вятърните турбини не изместват земеделието; те могат да го допълват. Земеделските производители и ползвателите на земя получават допълнителен, стабилен доход от наем, а споделената инфраструктура, като например пътищата за достъп, може да подобри и цялостната логистика на стопанствата. В някои случаи близостта до производство на електроенергия може да подпомогне и енергоемки дейности като напояването чрез дългосрочни договори и по-предвидими енергийни разходи.
Благодарим на SeeNext и Renewables Now за поканата. Цялото издание можете да прочетете на https://seenext.org/reports/renewable-energy-in-southeast-europe-2026-edition/
